Човекът, който имаше още десет минути да живее, се смееше.

Смееше се, защото частната му секретарка Моник Жамине му разказваше една забавна историйка, докато го караше у дома в тази студена, дъждовита вечер на 22 март 1990 г.

В нея ставаше дума за обща колежка от Корпорацията за ядрени изследвания на улица „Дьо Стал“ — жена, смятана за истински вамп, мъжеядка, която обаче се бе оказала лесбийка. Заблудата допадаше на клозетното чувство за хумор на мъжа.

В седем без десет двамата бяха напуснали седалището на корпорацията в брюкселското предградие Юкл с „Пежо 21“ комби, зад волана на което седеше Моник. Няколко месеца преди това тя беше продала личния фолксваген на шефа си, защото се боеше, че какъвто е скапан шофьор, ще се затрие някъде.

Пътуването с кола от офиса до апартамента в средния блок от комплекса Шеридрьо, който се намираше в пресечка на улица „Франсоа Фоли“, отнемаше не повече от десет минути, но на половината път спряха пред една хлебарница. Влязоха вътре, за да си купи той от неговия любим хляб. Вятърът носеше дъжда; те наведоха глави, без да забелязват колата, която ги следеше.

В това нямаше нищо странно. Никой от тях не беше обучаван да забелязва подобни неща; колата без означения, с двамата брадясали мъже в нея, следваше учения от седмици, не го изпускаше, не се доближаваше, само го наблюдаваше; а той не я бе видял. Други я бяха видели, но не и той.